Открадната дума

Пиша куплет. . .
Някой след мен започва своя с избрана от моя 1 думичка ,
следващият си "краде" дума от неговия и така нататък.......

ну, поехали

Не, не искай от мен да се спра
и да бъда завинаги твоя.
Ще ме имаш, но само в съня,
в който ти си любов само моя.

Любов ли?
Ще се науча да страдам,
ще те виждам през облака,
ще те чувам в дъжда.
Любов ли ?
Ще се науча да плача.
Ще те разбирам без думи
няма да бъда сама.

Слънцето изгори косата на облака.
Сълзите му по ризата ми валят.
Скри се сянката ми мокра зад камъка,
с който прегради пътя ми към своя свят.

В косите ми оплела се е твойта сянка
не ще я пусна тя ми е венец омаен
дори света ми да потъне в тежка дрямка,
ще я пазя аз за тебе, лорде, горд, незнаен...

Косите ти са паяжина тънка,
с ухание на мащерка и дъжд.
В тях всяка капка е тъй сладко-звънка,
че аз мълча - заплеснат, влюбен мъж.

Моите очи са срещу твоите,
този дъжд – единствена преграда.
Тук съм за да наруша покоя ти
и да те взема с мен – като награда...

Покоят е врата към мокро време,
което цапа в локви с дързък непукизъм
и чака вятъра. На стоп той ще го вземе,
с ухаеща на лято бяла риза.

Ризата на ленти е раздрана
и се стеле по голата земя,
като преспа, закъсняла или ранна?;
по пътеките към твоята душа.
Там оставих ти я да напомня,
за теб, за лятото и за нощта,
сега с пера от жерав се обличам
и отново, ще се уча да летя...

Ветрило от паунови пера
прикрива тез очи- дълбока бездна,
така ме гледаш, Лейди, божества,
че ми се иска в нея да изчезна!

Когато те целувам, ще ме гледаш!
Не свеждай клепки. И не крий страстта.
Днес устните ми целите са нежност...
Ще те целуна. За да ти я дам.

Целувка с мед и маргавин,
след вечерта поднасям ти закуска.
Ще бъда ли твоят нов дофин,
или ще съм поредната преструвка?

От толкова разлъки съм сломена.
Не искам повече да те обичам.
От толкова любови поразена,
душата ми на себе си сега се врича.

Вино ли беше, та така опива
и кара мисълта ми да пропада
от полети възбог във утрин сива,
та чак до бездните на Ада?!

До бездните на Ада ме поискай
и с кръв разтваряй мойто име –
когато си от обич тъй подтиснат
не искай слънце посред зима.
Пропукват ледовете тънки
под стъпки тъжни натежали –
дори китарата да плаче звънко
аз вече съм студена. На кристали.
И любовта ми е змия, която
просъсква някак съблазняващо...
Но много късно е да ти прощавам.
Отивам си от теб. Преобладаващо.
Не мога да повярвам, че не виждаш
по устните си рози как засаждам...
Ръцете ми като вълни прииждат –
докоснат ли те, пак за теб се раждам.

Ръцете ми са приказни воали,
с които те завивам и прегръщам.
Дори когато скитам и мечтая,
аз винаги при теб ще се завръщам.

Прегръщам те нежно,
направо в тебе се сгушвам
и задълго тихо притихвам,
до сърцето ти покой открила.