Непокълнал (грях)

Заглавие: Непокълнал (грях) Чет Юли 30, 2009 1:07 am

видяла жабата, че подковават вола, та вдигнала и тя крак Laughing

и понеже никога не е късно да се направиш зЪ кЪшмер....,
ай и аз да сЪ Фключа в дневниците.
То това - женска работа .... , ама в това време на унисекс , казва ли ти некой к`во е женско и к`во - мъжко.
Та - ден първи ше го започнем с творението , дето ми дойде, докато си пиех бирата в едно заведение , а радиото там бе ... "Фрешшшшшш".

Сметката, моля!

Радио "Фреш",
сервитьорки със къси поли,
"Фрапирай лятото",
"Мастика на кристали"...
Бейби, знаеш ли,
имаш страааашни очи?!
Искам да се запозная
отблизо
с това загоряло тяло.
Монокини и гларуси,
морето е виенско кафе
с пяна в розово,
солена безбрежност...
Еййй, къде тръгна?!
Това в джобчето ти
е моето сърце.
Днешните моми
не са никак нежни.

и нещо вампирско-еро(е)тично
пак от същото място хъ-хъ-хъ
слабонервните да нечетат, моля
Непокълнал (грях) Godard_bedofroses

***

Сластта ми -
на късна закуска
някъде около 3
след полунощ
Сребърен поднос
е изящното
ти тяло
Кипва кръвта ми
Прости ми -
ще стана лош
и ще избродирам
с зъбки -остри игли
йероглифите
на страстта ми
от венериния хълм
до нежната шия
това е игра
искам и ти
да се включиш
Протяжна тръпка
Нажежена тишина
Срщу пълната луна
душите ни диво вият

Бледорозов гербер
Светлина през пръсти,
Стъпки в танц без думи
Сластна чупка в кръста.
Идваш
и оставяш
дъх на мускус жарък,
мамиш да те следвам,
луд копнеж,
подарък.
Аз съм само сянка.
Онемяващ писък.
Гледам те и вече
съм напълно слисан.
Ширват се поляни,
пълни със лютиче,
бос и по пижама
там след теб
ще тичам....
Но защо си само
рисувано момиче,
буди ме будилник,
ще го запофича
в кошчето направо,
че ми взе миража.
Толкоз много думи...
исках да ти кажа.

Дали да те докосна ?!

Ти чу ли ме какво ти наговорих?
Или отново хукваш през просо?
Усмихваш ми се. Дланите ти парят.
Защо избираш мен, кажи защо?

Преминаха ред знойни хубавици
през мъжкото ми, неоправено легло,
играха си, разгонени тигрици,
на "чичо Доктор".Ех, не питай ти защо...

Отпивам глътка. Тоз коняк е скапан,
не замъглява в мен копнежа по жена,
единствената, дето всички чакат.
А ти ме гледаш тъй... Дете - луна,

със фина светлина и собствен блясък.
Объркваш ме и ставам малко луд...,
да те желая. Куп съмнения на пясък.
Изпусна ли те... ще умра от студ.

Непокълнал (грях) 3614c1e42af990edf3a5f8fvo1

Диииива луна
hubavo

На онази, която знае ...

Луната подивя от ревност жлъчна.
Лице, забулено със облак, на жена-
излъгана. Знам, много и е мъчно,
че аз прегръщам само твойте колена.

Но ти си мрака, криещ мойте рани,
утробата на моя бъдещ син,
ветрец по самодивските поляни,
на мойта страст копринен балдахин.

И аз предавам апатичните луни,
които гаснеха в харема ми от думи.
Последна четвърт в тази нощ над нас гори.
Ще се търкулне новолунна помежду ни

в последен опит да ни раздели...
Но моята езическа богиня,
небето знае, ти си... Само Ти!
Без теб светът е жадна, зла пустиня.

http://muzicons.com/

Гладиолус повехникус

И аз те обичам,
но няма да те слушам.
Минаваш
по мислите ми-
капризна кралица,
цъфтят гладиолусите
горди
на кръвта ми,
под пръстите нежни,
свиват гнездо
онези сини птици,
които носят щастието
и душата ми обличат
в перата си меки
и с крясък умират,
когато сърчицата им
небрежно разбиват
себичните ни думи,
делящи утре от вчера.
Целувам устните ти...
Но това е химера.
До възглавницата си
призори
няма да те намеря.

Древнеримская легенда утверждает: если луковицы гладиолуса повесить на груди как амулет, они не только помогут одержать победу в поединке, но и предохранят от гибели. У римлян гладиолус считался цветком гладиаторов, а ботаническое название этого цветка - шпажник, ведь его стебель сравним с клинком шпаги. Тут версии ботаников схожи с легендами.

Мисля, че винаги трябва да си имаме някой костюм и маска за бягство... За които само ние да си знаем. В които никой да не ни познава.
Защото хората сме увредени същества(не знам, може би ръката на Господ е трепнала и глината нещо се е прецакала, а после и реброто (- Smile

и винаги нараняваме другите. И сякаш най-много, когато ги обичаме.
Но пътят продължава и онова, божественото-искрата, която носим в себе си нямаме право да я гасим, а трябва да запалим всяка помръкнала свещица по този път с обич, тъга и прошка.
Дори и скрити от всички, непознати даже и на себе си.
Сенки в една гъста, сребърна и стенеща мъгла, която дърпа косите ни и се стича в сълзи по лицата ни, за да напълни шепите ни с бистра вода, в която да се огледаме и да мернем крайчето на невидимото.
И защото само когато даваме, спонтанно и безкористно, сме хора, онези създадени по образ и подобие Божие.

Непокълнал (грях) C6c22d18dd2e9383f9b7d9b1cadcb6ea

Непокълнал (грях) C6c22d18dd2e9383f9b7d9b1cadcb6ea