caxapa

Дълго се чудих в пясъчен замък ли да живея, или във въздушна кула. Накрая реших да си построя пясъчния замък и за разкош - да му добавя въздушната кула. Получи се красиво.
Има само един недостатък - никой не иска да живее с мен там...И пясъчните замъци, и въздушните кули рухвали, казват...Че кое е вечно на този свят? А аз явно съм добър майстор, защото от как се помня обитавам моя замък и той още не се е срутил...А колко ветрове са вилняли около него, колко бури и дъждове е преживял.
Няма нищо...
Те, може би, не знаят, че не е толкова важно от какво ще е построен замъкът, а каква е основата.
А как да разберат каква е основата, като ги е страх да прекрачат прага, камо ли да надникнат в най-тъмните кътчета на подземията...
Ако някой го беше направил, щеше да види ...
Обич. Само обич използвах за основа.
Но няма нищо...
Може би някога някой ще поиска...

Чета "Брида" на Коелю.
Книгите на този човек (колкото и да се отнасят с пренебрежение към тях някои хора) имат магичното свойство да се появяват в живота ми точно в моментите, в които имам нужда от тях и да дават отговоpи на търсенията и питанките ми.

Цитат :

"-Виж това небе - каза Лорънс, докато я галеше по косата. - Гледаме небе на хиляда години.
Той беше казал същото в деня, когато се срещнаха. Но Брида не искаше да го прекъсва - такъв беше неговият начин да сподели света си с нея.
- Много от тези звезди вече са угаснали, но светлината им още пътува през Вселената. Други звезди са родени далеч и тяхната светлина още не е стигнала до нас.
-Значи никой не знае как в действителност изглежда небето?- Тя беше задала този въпрос през първата нощ, но беше хубаво тези приятни моменти да се повтарят.
-Не знаем. Изучаваме това, което виждаме, но то не винаги съвпада с реално съществуващото.
-Искам да те попитам нещо. Ние от каква материя сме? От къде са се взели атомите, от които е изградено тялото ни?
Лорънс отговори, загледан в древното небе:
- Създадени са заедно с тези звезди и заедно с реката, която виждаш. В първата секунда от сътворението на вселената.
-Значи след тази първа секунда, нищо повече не е добавено, така ли?
-Да. Винаги всичко е било в движение и продължава да е така. Всичко се е трансформирало и продължава да го прави. Но цялата материя на Вселената е все същата от милион години насам. Без да е добавен и едничък атом.
.......
-Лорънс, нека ти задам един въпрос, който може да ти се стори абсурден. Физически възможно ли е атомите, от които е изградено моето тяло, да са били в тялото на някой, живял преди мен?
Лорънс я погледна стреснато.
- Какво се опитваш да разбереш?
- Само това, което те попитах. Възможно ли е?
- Може да са в растенията или насекомите, може да станат на молекули хелий и да се отдалечат на милиони километри от Земята.
- Но възможно ли е атомите от тялото на някой, който вече е умрял, да са в моето тяло, или в тялото на друг?
Той притихна за момент.
- Да, възможно е - каза на края.
.........
Брида разбра, че Лорънс никога не е мислил за това, което току-що го бе попитала, и може би в момента се опитваше да разбере дали в тялото му няма атоми от викинги, изгривания на вулкани или мистериозно изчезнали праисторически животни.
Но тя мислеше за нещо друго. Искаше да знае само дали мъжът, който я прегръщаше с толкова нежност, някога е бил част от нея самата..."

Понякога се чувствам глупаво със себе си. Днес би трябвало да съм щастлива, най-малкото заради сбъдването на една мечта.
А на мене ми е все тая...
Имам проблем с мечтите. Отдавна. Не обичам да се сбъдват. Става ми тъжно.
Ако зависеше само от мен - никога не бих си сбъдвала мечтите. Така и правя, всъщност. Глупавото е, че не винаги мечтите са само и единствено мои. Когато имаш обща мечта с някого, някак се чувстваш длъжен да я сбъднеш. Колкото и да не искаш. Заради него.
И после - нищо...Една мечта по-малко : )

Това заприличва на читателски дневник, но какво пък... Прочетох "Кофти карма" на Давид Зафир. Ето резюме на книгата:

Цитат :

Ким Ланге, популярна ТВ водеща, изживява най-триумфалния ден в живота си – спечелила е Германската телевизионна награда. Но за лош късмет, още същата вечер след награждаването, точно върху й се стоварват останките на разбила се космическа станция. Животът й преминава пред очите й като на кино лента, после я обгръща бяла светлина...
Ким се събужда в тесен тунел в земята. Има две пипала, шест крака и прекалено големи задни части – преродила се е в мравка! А насреща й благо се усмихва дебела мравка, която се представя за Буда. Той й обяснява, че е натрупала прекалено много лоша карма – пренебрегвала е дъщеря си, отнасяла се е зле с подчинените си, изневерила е на мъжа си. А това носи своите последствия – прераждането й в мравка.
Ким не е никак очарована от перспективата занапред да мъкне разни трохи нагоре-надолу. Но за да се изкачи нагоре по стълбата на реинкарнацията и да се прероди отново като човек, има само един изход – да натрупа добра карма, което, както се оказва, никак не е лесно...

Забавна история, която не би могла да бъде по-абсудрна и луда. Изпълнена със свеж хумор, който превръща четенето й в невероятно удоволствие.

Освен, че е забавна, книгата води и доста размисли. За начинът, по който живеем. Замислих се, нужно ли е да сме толкова лоши хора, че после да трябва да трупаме добра карма в тялото на муха, например...А то едва ли е лесно. И също се замислих, защо хората продължават да са толкова глупави, че да мислят, че са венецът на Сътворението? Особено при положение, че имат всички доказателства за точно обратното...

"Под дъжда, който чука невидим в листата, двама крачим без път и сами..."
Само дето вече не ми е тъжно от това. Аз съм силно момиче, нали знаеш. И това, че бях позволила на емоциите, настроенията и сърцето си да бъдат зависими от теб, беше просто грешка.
Благодаря ти, че ми помогна да я поправя.
Слънчев живот ти пожелавам

"Аз живея моя живот и ти живееш твоя.
Не съм на този свят, за да сбъдна очакванията ти, нито пък ти, за да сбъднеш моите.
Ти си ти и аз съм аз;
и ако случайно ти и аз се срещнем, ще е прекрасно.
А ако се разминем, нищо не може да се направи."
Фриц Пърлс

Толкова е просто...Трябва само да осъзнаеш, че никой не е отговорен за твоето щастие. За него носиш отговорност само и единствено ти. То не зависи от човека до теб, нито от времето, нито от парите, нито от обстоятелствата. Нещата са такива, каквито са. Не каквито са били или ще бъдат, не такива, каквито искаме или не искаме да бъдат, а просто такива каквито са. Когато се научиш да ги приемаш и да живееш в хармония с тях, ще бъдеш един щастлив човек.

Проумях го. Сега трябва да започна да го правя