шоколадовата фея

Зтварях си очите много пъти и проклинах горещата нощ, че ме разпъва на дяволски кръст. Умът ми отказваше да заспи и търсеше пътища из тъмните канали на спомените ми. Лица, места, чувства, всичко се разминаваше и се блъскаше пред насила затворените ми очи. Знаех, че мозъчната треска няма да отмине пртосто така. Примирих се с безсънието и станах. Тишината навсякъде ме побъркваше. Единствено тъпото бучене на близкия трансформатор досадно и непрестанно се усещаше (то не е от нещата които се чуват). Мракът ме докарваше до лудост. Сякаш всичките ми страхове ме чакаха в засада в сянката под бюрото. Понякога страховете ми от детството се събуждаха и ме нападаха свирепо и колкото и идиотски да звучи сега вярвам в тях не по-маллко от тогава. Събрах смелост и станах. Обърнах щорите така че да вслиза светлината от уличната лампа и се успокоих, че нищо не изкочи от никъде и не ме изяде. Цялата бях покрита с малки капчици пот. Косата ми беше почти мокра. Не издържах. Задушавах се в тази жега. Погледнах през прозореца и там изпод лампата ме погледна и тя. Най-красивото нещо на света. Беше подарък от баща ми за бала. Един от онези подаръци, за които децата плащат скъпо в преследване на родителски амбиции. Този подарък ми стана любими. Двамата с татко дадохме много от себе си един за друг. И така тази кола се превърна в символ на обичта помежду ни. Майка така и не разбра цялата тази история, но тя не е от хората, които разбират такива неща. Оставих си пижамата да лежи на пода, обух си набързо дънки и потник и тръгнах. Не ми беше за пръв път да хващам пътя на някъде. Обикновено така правя, когато ми е тясно на душата. Едно малко символично бягство, за истинско не ми стиска. Непременно се връщам.
Улицата винаги е толкова тиха в 3 сутринта. Всички блокове спят, дори и уличните кучета ги няма. Хвърлям се в красавицата и в секундата, в която чуя двигателя й да мърмори тихо се чувствам на най-сигурното място на света. Тя е единственото нещо, кото зная, че няма да ме предаде. Познавам я като себе си, толкова път сме минали заедно. Когато й се ядосам не иска да върви, когато съм щастлива лети, оставяла ме е на пътя, блъскала съм я и всичко обичайно, и пак пътуваме на някъде и винаги ще пътуваме. След толкова опити (нещастни) да спра цигарите, посегнах към пакета скрит под стелката отзад и си запалих. Тютюневият дим проряза гърлото ми, как обожавам първата дръпка. После мога да изхвърля цигарата, но първата дръпка след толкова много непушене е като докосване на парче лед в адска жега. Никотина се разнесе по мен и разсея напрежението в главата ми. Дадох на зад и излезнах от паркинга. С цигара в уста, с волана в лявата ръка и скоростния лост в дясната, сякаш всичките ми грехове бяха личната ми благословия. В такива моменти забравям коя съм била, забравям каква трябва да бъда и просто съм - аз, издялана от грешки, пропита от вина, не гримирана, без прическа, без бижута, без маниери и обноски, без редовната тъпа усмивка ала аз съм идиот, само аз с пороците си, с налудничевите си мисли, с бвзкрайната депресия. "Усмихвай се повече! Какво ти тежи, нямаш деца да храниш, не те чака мъж - гладен, вкъщи, какво си се депресирала?!?!" са най-честите коментари на хора, за които очевидно животът е това. Не им се сърдя, те не виждат неща, които аз виждам, не разбират онова, което аз разбирам. И дори да е така, животът да е мъж, деца и дом, и да пропилявам времето си в загуба на енергия в търсене на нещо друго, нека е така. Изборът е мой и предпочитам такъв да си остане. Не очаквам разбиране. За толкова години не го открих и едва ли ще падне от небето един слънчев ден. Свикнах да се чувствам каквато съм. Завих по главния път и се отправих към единственото място, където звездите са милиарди и щурциуте пеят песни от детството ми, когато през летните вечери дядо ме водеше със запален стар фенер през полята. Как миришеше само детството ми на неокосена трева и цъфнали жасмини. Винагии ходя на това място, обзета от чувството на принадлежност към друга реалност и там откривам мир. Спирам колата по средата на поляната, изгасям двигателя и фаровете и лягам на широкия топъл капак и гледам нагоре, колкото може по-нагоре и оставям света да се концентрира там сред милиардите звезди. И всичко се загубва, и аз изчезвам и вече ме няма и зная, това е смъртта. Всичко просто изчезва, и просто няма значение, защото просто нищо не съществува.