Лорд Боримир

Едно гърне жълтици

Имало едно време двама старци. Бабичката била много приказлива — каквато новина чуела, разнасяла я по цялото село.
Веднъж старецът, който бил ратай на един богат човек, отишъл в гората за дърва. Като вървял, ненадейно под едно старо дърво кракът му потънал в някаква дупка.
— Я! — рекъл старецът. — Тука трябва да има нещо.
Навел се, надникнал в дупката и що да види: гърне, догоре пълно с жълтици.
— Това се казва късмет! Само че как да го занеса в къщи? Моята приказлива жена ще раздрънка навсякъде, че съм намерил злато. Ако се научи господарят — зле ще си изпатя.
И като размислил, старецът заровил гърнето пак в същата дупка и се върнал в къщи. На другия ден сутринта той отишъл в близкия град, купил една торба кравайчета, една щука и един заек, върнал се в гората и окачил всичките кравайчета по клоните на дърветата.

Щуката провесил под стария дъб, а заека отнесъл край реката, омотал го в мрежата, с която ловял риба, и го скрил в крайбрежния храсталак.
След това отишъл при своята бабичка и рекъл:
— Хей, бабо, голямо нещо напипах! Само че не смея да ти кажа, защото ще разкажеш на цялото село.
— Дядо, ти ме оскърбяваш. Давам ти дума, че никому нищичко няма да кажа.
— Щом като е тъй — ще ти кажа. Намерих в гората едно гърне, пълно с жълтици.
— Ах, милият дядо! По-скоро да вървим в гората за гърнето!
— Само внимавай, никому да не си казала дума, защото зле ще си изпатим!
— Не бой се! Отсега нататък устата ми ще бъде заключена.
Отишли двамата старци в гората. Най-напред бабата съзряла кравайчетата и зинала учудена:
— Дядо, гледай! Кравайчета висят по клоните на дърветата!
— Няма нищо чудно — рекъл спокойно старецът, — снощи от небето паднаха един милион кравайчета.
Бабичката млъкнала. Продължили пътя си. Стигнали стария дъб. Като видяла окачената щука, бабичката щяла да припадне от учудване.
— Дядо, дядо, погледни нагоре! Дървото родило щука!
— Тъй ли? — рекъл старецът. — Я, чакай да я откъсна.
Довечера ще си я опечем!
И като прибрал щуката, той продължил пътя си. Бабичката вървяла подире му. Стигнали реката.
Старецът казал:
— Сега ще видя дали се е хванало нещо в мрежата!
Мушнал се в храсталака и изкарал заека.
— Гледай какъв заек извадих от реката!
— Такова чудо за първи път виждам — заек да плува във вода! — извикала бабичката.
— Чудесен заек! — вдигнал го нагоре старецът. — Ще го задушим!
След това старците отишли на онова място, където била дупката, извадили гърнето с жълтиците и си тръгнали.
Било вече мръкнало. Стадата се връщали от паша. Кравите мучели.
— Чуваш ли, дядо, как мучат кравите?
— Какви ти крави! Това са дяволите!
— Ами къде отиват?
— Да дерат кожата на господаря!
Прибрали се старците у дома си и заживели нашироко.
Бабичката пилеела парите с две шепи. Всеки ден гости канела, напълнила къщата с непотребни дрехи.
Старецът търпял, търпял, най-сетне кротко я посъветвал да не пилее парите за непотребни вещи. Бабичката кипнала:
— Ти искаш да заграбиш всичките жълтици! — викнала тя. — Само тая работа няма да я бъде! Ще се оплача на господаря!
И като отишла при господаря, тя му разказала за намереното гърне и го помолила да раздели жълтиците по равно.
Господарят скочил и се запътил към стареца.
— Ах, ти, разбойнико! — викнал той. — Намерил си пари в моята гора и не си ми казал! По-скоро давай златото.
— Моля ти се, господарю, аз нищо не зная. Никакво гърне не съм намирал.
— Лъже — обадила се бабичката.
— Слушай, веднага дай парите или зле ще си изпатиш! — извикал господарят.
— Отде да ги взема! Господарю, аз те моля да разпиташ бабичката ми, кога и къде съм намерил парите, за които тя разправя.
— Разкажи, бабо, къде и по кое време намерихте гърнето? — обърнал се господарят към бабичката.
— Ще разкажа — почнала бабичката. — Вървяхме през гората по онова време, когато от небето паднаха един милион кравайчета.
— Бабо, ела на себе си, приказваш глупости — прекъснал я господарят.
— Не, господарю! — продължила бабичката. — Най-напред стигнахме до дървото, което беше родило една щука.
— Чуваш ли я, господарю! Тази жена е съвсем без ум! — Да имаш да вземаш! — разсърдила се бабичката. — След това ние, господарю, отидохме на реката и измъкнахме с мрежата един заек от водата.
— Стой, бабо! Къде се е чуло и видяло такова нещо!
— Нали ти казах, господарю, моята жена се е побъркала.
— Ти да мълчиш! — викнала бабичката. — Подир туй отидохме на мястото, където беше имането, и измъкнахме гърнето. Тръгнахме си.
— Кога се случи всичко това? — попитал господарят.
— То беше тъкмо по онова време, когато дяволите деряха твоята кожа!
— Как? — изревал господарят. — Тая жена трябва да иде в лудницата!
И като махнал с ръка, господарят си отишъл.
А хитрият старец си прибрал жълтиците на скрито място и заживял честито.

Разкази от Хорхе Букай - книги - Нека ти разкажа и Приказки за размисъл
Писателят определя книгата си като сборник с “приказки за приспиване на деца и събуждане на възрастни”


Окования слон

-Не мога–казах му. -Не мога!
-Сигурен ли си?- попита ме той.
-Да, толкова бих искал да седна с нея и да й кажа какво чувствам… Но знам, ,че не мога.
Дебелия седна като Буда в едно от ужасните сини кресла в кабинета си. Усмихна се, погледна ме в очите и снижавайки глас, както винаги, когато искаше да го слушат внимателно, ми каза:
-Нека ти разкажа…..
И без да чака отговор, започна да разказава.

Когато бях малък бях влюбен в цирка и най-много от всичко обичах животните. Особено слона ,който беше любимото ми животно и на другите деца, както разбрах по-късно. На всяко представление той демострираше невроятното си тегло, ръста и силата си …. Но след номера и дори малко преди да излезе на арената, стоеше завързан за едно колче, забито в земята, със закачена на крака му верига.

А колът беше само парченце дърво забито едва няколко сантиментра в земята. И въпреки дебелата и здрава верига, ми беше съвсем ясно, че едно толкова силно животно, способно да изтръгне цяло дърво от корен, би могло лесно да се освободи от кола и да избяга.

Тук явно има някаква загадка.Какво го спира тогава? Защо не бяга?
Когато бях на шест–седем години още вярвах, ,че възрастните са много умни. И попитах един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някои от тях ми обясни, че слонът не бягал защото бил дресиран.

Тогава зададох съвсем ясно въпроса :“Щом е дресиран, защо го оковават ?„.
Не си спомням да съм получил някакъв смислен отговор. С времето забравих за слона и за колчето и си спомнях за него само когато срещнах други хора, които си бяха задавали този въпрос.

Преди години разбрах, че за щастие се е намерило достатъчно умен човек, който е открил отговора:

Слонът от цирка не бяга, защото е бил вързан за такъв кол още много, много малък.

Затворих очи и си представих беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Сигурен съм, че тогава малкото слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се да се освободи. Но въпреки всички усилия, не е успяло, защото онзи кол е бил твърде здрав за него.
Представих си как е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчело, на следващия и на по-следващия също….. Докато един ден, един ужасен за него ден, животното просто е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участа си.
Огромния силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли, горкият, че не може.
Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал завинаги.
Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен.
Никога, никога не дръзва да изпробва отново силата си….

–Така е, Демиан. Всички ние сме донякъде като слона в цирка: крачим по света, привързани към стотици колове, които ни отнемат свободата.

Живеем с мисълта, че “не можем” да направим куп неща, просто защото някога, преди много време, като малки, сме опитали и не сме успели.
Така ставаме като слона и си набиваме в главата : “Не мога, не мога и никога няма да мога.”
Растем с тази мисъл, която сами сме си внушили, и за това никога повече не се опитваме да се освободим от кола.
Понякога, като усетим оковите и веригите задрънчават, поглеждаме под око колчето и си мислим: “Не мога и никога няма да мога”.

Хорхе направи дълга пауза. После се приближи, седна на пода пред мен и продължи:
-Това става и с теб, Деми. Живееш, обвързан със спомена за един Демиан, който не е успял и който вече не съществува.
Единствения начин да разбереш дали можеш да постигнеш нещо, е да опиташ пак, влагайки цялата си душа….
Цялата си душа!

„Спомням си деня, в който му казах, че се чувствам много зависим. Споделих колко се дразня и в същото време не мога без това, което ми дава на всеки сеанс. Имах чувството, че заради възхищението и обичта, които изпитвах към него, бях станал прекалено зависим от неговия поглед за нещата и се бях пристрастил твърде много към терапията...."

ИСКАМ ДА МЕ ИЗСЛУШВАШ,БЕЗ ДА МЕ СЪДИШ.

ИСКАМ ДА МИ ВЯРВАШ,БЕЗ ДА ИЗИСКВАШ.

ИСКАМ ПОМОЩТА ТИ,НО НЕ И ДА РЕШАВАШ ВМЕСТО МЕН.

ИСКАМ ГРИЖИТЕ ТИ,НО НЕ И ДА МЕ ОБЕЗЛИЧАВАШ.

ИСКАМ ДА МЕ ГЛЕДАШ,БЕЗ ДА ПРОЕКТИРАШ ТВОИТЕ НЕЩА У МЕН.

ИСКАМ ДА МЕ ПОДКРЕПЯШ,БЕЗ ДА СЕ НАГЪРБВАШ С МЕН.

ИСКАМ ДА МЕ ЗАЩИТАВАШ БЕЗ ЛЪЖИ.

ИСКАМ ДА СИ БЛИЗО,БЕЗ ДА МЕ ЗАВЗЕМАШ.

ИСКАМ ДА ПОЗНАВАШ МОИТЕ ЧЕРТИ,КОИТО НАЙ- СИЛНО ТЕ ОТВРАЩАВАТ.

ИСКАМ ДА ГИ ПРИЕМЕШ,БЕЗ ДА СЕ ОПИТВАШ ДА ГИ ПРОМЕНИШ.

ИСКАМ ДА ЗНАЕШ….ЧЕ ДНЕС МОЖЕШ ДА РАЗЧИТАШ НА МЕН…

БЕЗУСЛОВНО