Бяла сова

От онзи тип съвпадения... които те карат да се замислиш... Почнах да пиша една приказка, и на другия ден ми пратиха "Приказки за размисъл"... И се чуди човек какви са тия съвпадения...

За Н-тинайсти път оправих компа на комшията... Е не мога, просто, уникат е, милия...
Преборих се и с безжичната си мрежа. След като от доставчика любезно ми обясниха, че за настройки на рутера трябва да им го занеса на крак, след което да им платя и 20 лв. за настройките, питах една приятелка Мануел-а и ... сега, за ужас на същите тези хора от Лан-доставчика ми, моята мрежа е без парола. Дет` се вика - "éлате повече".

Стивън Хоукинг в шоуто на Азис??? Не, пак ще го кажа: СТИВЪН ХОУКИНГ В ШОУТО НА АЗИС!!!
Не, не можах да повярвам. Не, че Азис може да каже сингулярност наведнъж, но ми се струва прекалено.

А как аз гледах шоуто на Азис? И това не мога да го повярвам... Не, може би тази нощ все пак съм сънувал, а не съм броил овце...

---

Чудя се, защо трябва да се дупчат ушите на децата?! Нали всеки може да си се дупчи където си поиска, когато порасне. И деца с бижута ми се струва малко... шантаво...

За Азис ще замълча, ама за дупченето на ушите - не мога. Защото помня как като бях малка майка ми ме заведе да ми пробият ушите. Помня как изобщо не исках, плачех и след като се сдобих с една обеца станах и хукнах из кабинета, жената, дето ме дупчеше хукна след мен, поиграхме си на гоненица, тя ме пита:
-С една обеца като негърче ли ще ходиш?
/не знам отде и хрумна това/
Аз пищях:
-Дааааа, с еднаааааааа!
Накрая все пак успяха да ме снабдят с още една обеца.
След време ушите ми се възпалиха и се оказа, че имат непоносимост към злато. До там бях с обеците. После като пораснах, сама реших да ги пробия пак. Ама се оказа, че ушите ми и сребро не понасят. Миналата година пак реших да ги пробия. И пак се оказа неудачно.
Та...да, прав си - по-добре е човек сам да вземе решение иска ли да се дупчи или не.

Някои хора не мога да ги разбера. Как остават затворени зад капаците си и не успяват и не успяват да погледнат... не, не да погледнат - поне да надзърнат отвъд. Тъпчат на едно място - себе си тъпчат, тъпчат и хората около тях. И с тях нищо не се случва. Остават на едно място.

А животът е движение. Това отличава живата от неживата материя... Мда.

Не знам дали е конформизъм, мързел или страх. Или от всичко по малко. Или просто въпрос на капацитет.

Ех, мозъко човешки, кога ли ще разберем тайните ти...?

---

И какво? Щели да махат пълния член?! Ми браво. Ас сам сагласен. УФСИЕ! (това последното е ОВЦЕ, написано с максимален брой грешки, и леко на диалект)

Ами... Някой да ти пише стих - странно чувство е... И не че е за първи път. Но пък не е всеки ден и... впечатлявам се.

Надвий!

Надвий над болката,
надвий над тъгата,
погледни към дъгата
и вземи ú от краската!

Надвий над живота,
надвий ти делника,
помисли за уикенда
и открадни му релакса!

Надвий над дребнавото,
надвий над пошлото,
попитай ти утрото -
у него е мъдрото!

Надвий над себе си,
надвий ти за тебе си,
гмурни се в сърцето си
и открий там себе си!

Silviya_Markela

Отново идват "празници". Лудници. Музики. Даряване. Виелици. Суматоха. Суетня. Елхи. Гирлянди. Дядо-коледовци, пеещи с досадни китайски гласчета. Замъглени прозорци. Магазини и "намаления". Подаръци и картички. Побутващи работата си безделници в стил "след Нова година...". Заря. Бомбички. Свещички. Още бомбички. Бенгалски огън. Пиратки. Гърмене, като за последно. Кални улици. Непочистени от снега. (Къде го тоя сняг, бе?!). Криза. Пир. Пир, по време на криза.

Празни празни-ци - какво ли има за празнуване...?

А аз чакам... четвърти януари. И тишината.

Защо хората не спят зимен сън?!

Хората в трамваите. Загледани в едно. Не знам какво едно. За някои е вестник, за други - просто стъклото. Да, май те виждат стъклото, не и какво става навън. Или просто слушат някакъв уолкмен-смартфон или полу-смартфон. Имам чувството, че изглеждат еднакво. Като онези валящи дечица от "Стената"... Това не е добре.

А аз гледам лицата на хората. Интересни са ми. Опитвам се да открия "десетте разлики". Понякога, само понякога виждам очи, в които има и нещо повече от ежедневие. После те се обръщат или аз се обръщам, защото да се зяпа по хората всъщност не е много възпитано.

И трамваят продължава...

---
Ааа, и да се ожаля - още един човек, когото харесвам като писане, се оказа, че му е особено важно да има стих на първата страница в стиховебг. Даже и с грешки. Не ги разбирам тия хора... Не, не мога. Може би просто трябва да спра да им показвам очевАдните грешки в стиховете им. Така ще си стоят на "първа" колкото си искат. Да са живи и здрави.

Пък аз имам едно такова мнение за стиховете - че са изкуство... Малко или много. И не че всеки го може, но поне се опитва.

Но такъв тип поза ми е... бляяях...

Неизпята песен

Има една песен. Много ми е любима. Поне като музика. Текстът малко ми бяга. Не е от текстовете, които имам да или бих имал желание да кажа на някого. Не че е задължително, но просто за мен текстовете на песните са важни.

И знаете ли какво се получава? Всеки път, когато я слушам на телефона си, нещо се случва и някой или нещо ме прекъсва. Или някой ще дойде да ми каже нещо, или ще звънне самият телефон. Или другият телефон. По избор. Но така става винаги. По едно време си мислех, как ако сега нищо не ми прекъсне песента, ще стане еди-какво си. Но понеже това стана златно правило, вече само се забавлявам. Независимо колко време преди това или след това съм бил необезпокояван или пък колко песни са минали. Но резултатът неизменно е един и същ.

Странното е, хем че я слушам често, хем че става винаги. Но това не е всичко. Далеч не. Имало е случаи, в които като продължа, после пак ме прекъсват. До 3-4 пъти на едно пускане. А има и другия вариант, разбира се. Повторното пускане отначало отново да бъде прекъснато.

Веселба, драги ми Смехурко.

Не съвсем. Въпрос на мисъл. Така си решил, така се получава. Но все пак интересно, драги ми Смехурко.

Интимно

...Продължавам надолу по шията. Вероятно тази шия би вдъхновила Микеланджело, за да даде живот на някоя от мраморните си статуи. Отърквам се в нея като гальовно котенце, което иска да си играе. Целувам много леко и ефирно, почти недокосващо. Усещам пулса ти и как преглъщаш бавно и жадно.

Бързам да достигна сърцето ти. Полагам глава и се заслушвам за миг в това, което то ми казва. И аз му казвам нещо. Тихичко. Така, че само ти да можеш да го чуеш. И го целувам. Целувам го много внимателно и с много, много обич. Сякаш искам с цялата си душа да се слея с него. Кожата ти тук е толкова нежна, толкова мека и гладка! Не се сещам за нещо подобно, пък и устните ми сякаш само ми казват: “Ето, тук не си целунал!”. И аз бързам и бързам – все по-ненаситно. Кожата ти ми ухае едновременно на лято, на цветя, на желание, на страст и на нещо, което сам не мога да опиша... Това ме опиянява и ме кара да те искам още повече. Прескачам сутиена, който нарочно (!) оставих и сега целувам корема ти. Ръцете ти ме галят по косата, играят си с нея, мачкат я и я оправят отново. Завивам настрани и те обръщам по корем. Голият ти гръб е като огромен бял лист, на който устните ми изписват нещо тайно. Тайно, но ти знаеш какво е. Бавно се връщам нагоре и не оставям нито милиметър нецелунат. Този път откопчавам сутиена и гърбът ти е изцяло отдаден на устните ми. А те са неуморни и сякаш искат още и още. Точно тук луната наднича любопитно и кожата ти добива цвят на най-красивия лотос. Отмятам внимателно косите ти и достигам отново шията ти и пак се сещам за красиви статуи.

Дишаш учестено и на пресекулки. Отново си по гръб и отново сърцето ти е до мен. Сего обаче достигам и гърдите ти и топлият ми език погалва зърното ти и го обгръща жадно и ненаситно. Въздъхваш така, както вятърът казва на облаците, че ги обича. Устните ми си играят с гръдта и вмсуквам гъделичкащо зърното й. Казваш ми да те взема. Но аз продължавам и не спирам да те целувам. Насочвам се надясно и устните ми оставят мокри следи по кожата ти. Пръстите ти ме скубят и се отпускат и после пак ме скубят... В мига, в който достигам очакващото второ зърно и то усеща топлината ми, ти ме сграбчваш и ме преобръщаш. Взимаш ме изцяло и нетърпеливо и всичко в теб ми казва, че ме обичаш.

А останалото бе екстаз...

15.11.2009.

Коледа ли? Аааа, вярно. 25 декември... Ами не, нищо не съм си пожелавал и няма и да си пожелавам. Миналата си пожелавах, но in vain. Така че тази попара я знаем

ООО, колко е хубаво да се работи между празниците! "Софиянци" са си по родните места и се стига навреме. Половината офис и той си е по родните места и е спокойно. За три деня, тайно и полека, работа наваксваш на няколко века...

Та кой казваше, че Коледа е бяла...? Ми не, днес спокойно може да се излиза по къси гащи и къс ръкав...

Когато няма друго нещо,
освен прозрачна тишина,
нахлуват спомени горещи,
узрява образ на жена.

След лятото жадувах още
да ти прошепна "Остани",
да те обичам много нощи,
да си ми нужен много дни.

Може би ще ми трябва звезда,
в полунощ - светла пътека.
Може би ще ми трябва следа,
в мен да гори.
Може би ще ми трябва звезда,
в полунощ - светла пътека.
Може би ще ми трябва следа,
в мен да гори.

Как бързо минаха край мене
и лятото, и любовта,
но друго не е променено -
дошла е просто есента.

Може би ще ми трябва звезда,
в полунощ - светла пътека.
Може би ще ми трябва следа,
в мен да гори.
Може би ще ми трябва звезда,
в полунощ - светла пътека.
Може би ще ми трябва следа,
в мен да гори.

Can you remember remember my name
As I flow through your life
A thousand oceans I have flown
And cold spirits of ice
All my life
I am the echo of your past

I am returning the echo of a point in time
Distant faces shine
A thousand warriors I have known
And laughing as the spirits appear
All your life
Shadows of another day

And if you hear me talking on the wind
You've got to understand
We must remain
Perfect Strangers

I know I must remain inside this silent
well of sorrow

A strand of silver hanging through the sky
Touching more than you see
The voice of ages in your mind
Is aching with the dead of the night
Precious life (your tears are lost in falling rain)

And if you hear me talking on the wind
You've got to understand
We must remain
Perfect Strangers

Eдно

Две луни
не могат да целунат две слънца.
Две вълни
едва, едва се срещнат и се разделят.

Две реки преливат,
две скали горят,
две ръце изстиват, но

две тела в едно лесно се събират,
две тела в едно сливат своя път,
две сърца в едно въздуха раздират,
две сърца в едно заедно кървят.

Две очи ...
Две следи
една към друга тичат, но уви.
Две очи,
едва сега разбират колко са сами.

Две реки преливат,
две скали горят,
две ръце изстиват, но

две тела в едно лесно се събират,
две тела в едно сливат своя път,
две сърца в едно въздуха раздират,
две сърца в едно заедно кървят.
Две сърца...в едно...
Две тела...в едно...

"Кой не скача е червен!"... 10-ти януари, преди 13 години... Все едно беше преди една епоха... Последното свалено правителство с натиск от улицата. Може би е за добро, че сега няма такива. Не че правителствата са много цвете, ама...

И химна на онези дни:



Не усещаш ли, че слънце, вяра и звезди
само в локвите под теб проблясват?
Не усещаш ли сега, където и да си,
че ти си тук - не си избягал?!
Дадоха ти тъпа роля в нечия игра,
искат да си вечно сив и мрачен…
Спомняш ли си откога навън не си крещял,
че ти си тук - не си избягал, нали, не си
избягал…


Няма, няма да вървя с наведена глава,
ще намеря смисал да остана,
Няма, няма да вървя с наведена глава,
нали съм тук - не съм избягал…

Някой построи за тебе свят от сив бетон
и ти съчини мечти безцветни
Трябва да оставиш смело някаква следа
че ти си тук - че не си избягал, нали, не си
избягал…

Въздух... Свобода... Спокойствие... Пристигане... Въздух... Кислород... Дишане... Ефирност... Безбрежност... Въздух...

И музика!

70. Вълшебната цифра, около която като достигна като брой стихове и... нещо се променя, нещо се случва или просто се отваря нова страница... Странно, не съм цифроман или нещо подобно, но така се получава. Да видим сега какво ли ще последва, поредните около 70 ги направих...

Улыбка

Текст: М. Пляцковский
Музика: В. Шаинский
Из филма "Крошка Енот"

От улыбки хмурый день светлей,
От улыбки в небе радуга проснется...
Поделись улыбкою своей,
И она к тебе не раз еще вернется.

Припев:
И тогда наверняка,
Вдруг запляшут облака,
И кузнечик запиликает на скрипке...
С голубого ручейка
Начинается река,
Ну, а дружба начинается с улыбки.
С голубого ручейка
Начинается река,
Ну, а дружба начинается с улыбки.

От улыбки солнечной одной
Перестанет плакать самый грустный дождик.
Сонный лес простится с тишиной
И захлопает в зеленые ладоши.

Припев:
И тогда наверняка,
Вдруг запляшут облака,
И кузнечик запиликает на скрипке...
С голубого ручейка
Начинается река,
Ну, а дружба начинается с улыбки.
С голубого ручейка
Начинается река,
Ну, а дружба начинается с улыбки.

От улыбки станет всем теплей -
И слону и даже маленькой улитке...
Так пускай повсюду на земле,
Будто лампочки, включаются улыбки!

Припев:
И тогда наверняка,
Вдруг запляшут облака,
И кузнечик запиликает на скрипке...
С голубого ручейка
Начинается река,
Ну, а дружба начинается с улыбки.
С голубого ручейка
Начинается река,
Ну, а дружба начинается с улыбки.